Мисля си.. Най-големите звезди, артисти, знаменити имена, учени, прославили се с голям принос в различни сфери, съвсем рядко са били изцяло подкрепяни от най-близките им. В повечето случаи, дори тъкмо обратното. Дали, всъщност, тази проява на неразбиране от собствената им среда, не поражда у тях силата да тръгнат съвсем сами, срещу всички, въпреки всичко, още по-целеустремени към мечтите си? И едва след тежкия път, който извървяват напълно сами.. Едва след този необходим минимум от неблагоприятни условия, мечтите им стават реалност. Но цената е твърде висока. За едно малко потупване по рамото от най-близките, плащат с одобрението на хиляди далечни почитатели. Защо не подкрепяме близките ни по пътя към мечтите им, докато идеализираме чуждите постижения? Защо не желаем да вървим с тях по трудния път към успехите им, но сме готови да празнуваме с тях, едва когато ги постигнат съвсем сами? Запомнете: Всеки един велик роман е бил написан, за да попадне в ръц...
