Седни, любов, дошла си ми на гости.

Някъде в далечна страна живеели двама влюбени. Те се обичали искрено и силно и се грижили за любовта си като малко дете. Един ден обаче любовта решила да ги подложи на изпитание. Разсърдила душите на младите, скрила се дълбоко в сърцата им и зачакала... Чакала любовта, чакала но влюбените били толкова сърдити, че я прогонили от себе си и тя заскитала по света..
Бродила бездомницата и търсила достойно сърце, в което да се настани, докато пътят й не я отвел отново пред дома на момичето.
- Кой е?! - запитал разтроен женски глас.
- Любовта съм, отвори ми. - отвърнала спокойно любовта.
- Защо сега идваш? Вече е прекалено късно.
- Напротив. - бързала да каже - Идвам точно навреме.
Момичето изпълнило душата си с надежда, избърсало уморените си очи, отворило вратата и какво да види - любовта била цялата мокра, мръсна и дрипава.
- Какво се е случило с теб, любов, защо си толкова посърнала? - попитало загрижено момичето.
- Защото вие хората ме създавате с нежност, с ласки, с внимание и загриженост. - започнала да разказва  -  Правите ме красива, топла и обещаваща а когато се изправите пред труден момент просто се опитвате да ме прогоните от себе си все едно, че никога не сте ме създававали. Опитвате се да ме захвърлите, когато сърцата ви са едно, когато ръцете ви се държат, а душите ви все още се прегръщат... Не мога да тръна по пътя си и да направя други щастливи ако се скитам като дух - нито на земята, нито на небето за това съм дрипава. Мокра съм, защото вашите сълзи попивам и съм мръсна, защото ме захвърлихте пред първото препиядствие.
- Но какво да правя!? - попитало разтревожено момичето. Любовта въздъхнала тежко и казала:
- Никой не може да се върне назад и да започне наново, но всеки може да започне днес и да създаде нов край!

Полина Алексиева