Времето в мен.
Погледнах часовника. Не осъзнавах какво означава времето, а по-скоро търсех мястото му върху стрелките. Погледнах часовника отново и се усмихнах. Сетих се, че беше подарък от един мил човек. Странно! Усмихвах се на един предмет от моята стая a всичко, което търсех в него бе мястото на времето върху стрелките му. Стана ми някак си криво. Това беше пренебрежително от моя страна. Защо виждах единствено часовник с гонещи се стрелки и някакви си скучни числа? Дали той има собствен живот? И ако да, какъв ли е?
Загледах се по-внимателно в най-фината стрелка – тази, която отмерваше секундите. Такъв живот й бе отреден като най-симпатична. Изглеждаше най-жива от трите, защото се движеше с желание. Защо ли?
Животът на втората бе да отмерва минутите. Тя сякаш се бе нацупила надолу и й беше криво, че се движи по-бавно. Или може би се сърдеше за нещо? Все пак показваше емоция, което означава, че живее макар и по-бавно.
Третата пък посочваше часовете. Приличаше на замръзнала и сякаш никакъв живот не присъстваше в нея. Дори не се мръщеше. Струваше ми се толкова скучна и безинтересна, че чак...
Около стрелките имаше числа. Бяха се наредили в кръг и си мислеха, че са безкрайни. Дори не осъзнаваха границите си, защото стрелките ги изминаваха неизменно все в един и същи кръг. И все пак бяха различни. По-скоро оптимистични, нищо че стояха на точно определени места. Тяхното съществуване зависеше от стрелките - точно затова бяха толкова безгрижни. А характерът им се променяше според живота на всяка отделна стрелка.
Замислих се за часовника и почувствах объркване. ”А, времето? - запитах се. - Къде е времето?”. Тик-такащият сякаш разбра мислите ми. Като че ли ми се усмихна някак хитро, а аз бях напрегната, все едно бързах за някъде. “Но чакай! Нали часовникът показва времето? За къде си се разбързала?” - скарах си се леко, а той привидно се нацупи. Изглежда сахатникът и този път беше уловил емоциите ми. Дори бях сигурна, че разбираше диалозите, които водех със себе си и на това се дължеше смяната на настроението му.
Погледът ми се спря на най-нежната стрелка, тази с най-бързия живот - на секундите. Опитах се да я чуя, а тя така и не откликна на желанието ми. Може би искаше да се вгледам, но в момента, в който го направих, се вцепених: „Господи, тя се движи прекалено бързо!” Все пак запазих самообладание, защото непременно исках да я чуя. Изглеждаше така, сякаш ме молеше да притихна, за да ми разкаже приказка. Казах си: „Добре, просто я гледай и й се наслаждавай. Забрави за времето! Просто я гледай!”. Не мога да отрека, че най-тънката стрелка беше и най-симпатична от всичките стрелки на света, та дори взети заедно! Тази беше адски фина и женствена, а в движенията й се долавяше мъдрост. ”Май прекалено много се загледах?” - засмях се на себе си, но ми беше интересно да чуя нейната история. Поех глътка въздух, а на лицето ми се изписа огромен интерес с онези въпросителни в очите, както в моментите, в които съм пред екрана, чакайки поредната прожекция. Този път обаче беше малко по-различно. Нямаше такава еуфория и все едно бях готова да разбера онова, което ми се полага да знам. Имах усещането, че ще чуя приказка, като онези с хубавия край „И те заживели дълго и щастливо!”. Засмях се от сърце, но сега не на себе си, а на нея. Да, на сладката стрелкичка! Тя го заслужаваше! Движенията й ми се струваха толкова красиви, че се понесох заедно с нея.
Ето, че се озовах в спомените си, в миговете, които са били толкова бързи,че дъхът ми е спирал.
Спомних си мига, в който бях щастлива сред приятелите си.
Спомних си мига, в който майка ми ме погали нежно по косата и ми каза, че се гордее с мен.
Спомних си мига, в който моята кака ми четеше приказка преди сън и това беше моята малка магия през изминалия ден.
Спомних си мига, в който се разхождахме с татко в парка, а той ми разказваше за живота на едно цвете.
Беше толкова вълнуващо и прекрасно, колкото сега, когато си спомням за всичко това. И отново дъхът ми спира, а с него и времето.
Стрелката служи да отмерва времето, а тя ми разказваше приказка за друго време - не времето на нейните секунди, а времето вътре в мен. Мъничко ми стана тъжно, че съм отброявала секундите на часовника, забравяйки своите собствени.
Зачудих се каква ли е приказката на по-бавната стрелка? Онази, не толкова дружелюбната - дето посочваше минутите. Тя сякаш ме гонеше и по всичко личеше, че бе обидена. Исках да разбера, защо е толкова сърдита. Нацупих се заедно с нея и отново се впуснах в приказка, но по-различна. Този път не се носех със секундите, а с минутите.
Спомних си мига, в който видях онзи немощен старец да стои на пейката в парка, замръзнал и съвсем сам. На лицето му личаха пораженията, на които го е подложил живота. Не му бяха останали сили да се бори със самотата си и смирено я беше приел.
Спомних си мига, в който онова бедно дете се молеше на майка си за едно геврече. Жалко, че животът му започваше с поражение, без да е виновно.
Спомних си мига, в който видях онова мъничко кутре, което всички подритваха с насмешка и целеха с камъни, а то просто търсеше другар.
Преживявах всичко отново. Изражението на лицето ми се беше променило. Бе също тъй тъжно и сърдито, каквато бе и стрелката. Бях навела глава и угнетено гонех миговете, които ме караха да се чувствам зле, точно както стрелката гонеше мен. Струваха ми се най-дългите минути - тези минути, в които моментите са били скръбни и сякаш неизмерими.
Стрелката завърши тъжната си приказка. Сега разбрах защо е сърдита. Преживях го.
Не знам дали бях готова да чуя приказката на най-бавната стрелка, но бях сигурна, че това, което виждах и чувах до този момент в часовника бе един друг свят. В него съществуваше живот, който ме караше да търся своята реалност.
Стрелката, която показваше часовете беше като че ли скучна, въпреки подчертаното и присъствието на часовника. Гледах я, но нищо не виждах. Беше се застопорила и не помръдваше. Изглеждаше без смисъл - все едно животът й е свършил или никога не е започвал. „Коя е тя? Защо е толкова контрастна и същевременно толкова празна?”. Отправих се заедно с нея без полет, без приказка, без смисъл дори без очакване. Нямах никаква представа къде съм. Струваше ми се, че не живеех. Нямаше нито мигове, нито спомени, нито тъга, нито радост. Нямаше чувство, нито усещане. Не съществуваше нищо. Бяха най-дългите часове. Толкова дълги, че все едно не съществуваха. Часът с движението на най-малката стрелка беше време и вечност едновременно.
Предметът, който показваше времето бе събрал в себе си секундите на радост, минутите на тъга и часовете на нищото.
”Но защо ти е нищото, часовнико?” - попитах го загрижено, а той спокойно се усмихна и отвърна: „Защото нищото дава смисъл на тъгата и радостта!” Тези мъдри думи ме оставиха замислена. Разбрах значението на времепоказателя, в който живееха стрелките. Той ме бе запознал с времето вътре в мен и сякаш часовникът бях аз, а стрелките моите часове, минути и секунди. Разбрах, че секундите са миговете, в които дъхът ни спира - затова са и толкова кратки. Минутите са миговете, в които се сърдим на живота - затова са и по-дълги. А часовете? Часовете са просто останалата част от живота ни – нищото.
„Но, часовнико, защо като те погледнах ти ми се нацупи, загледах се в теб - ти стана хитър, а когато чух живота на стрелките ти – ти ми се засмя?”
„Защото гледаш в себе си, а не виждаш - отвърна той – затова ти се нацупих. Загледа се в мислите си и ти стана интересно, затова бях хитър. Ето, че най-накрая ги чу, затова ти се засмях.”
„Мислите ми! – възкликнах аз- Да! Това са числата! Затова ли живеят благодарение на стрелките и са толкова различни?”.
Бях проумяла, че основата на часовника са стрелките, означаващи емоциите му, а числата, разположени в края, които се имаха за безкрайни - неговите мисли. Чудех се как този неодушевен предмет изглеждаше по-жив от самата мен?
Часовникът усети, че намерих своята реалност и повече не се обади. Не се усмихна, нито се нацупи. Помогна ми да открия себе си и моето време, разкривайки ми своя живот и отново млъкна. Накара ме да осъзная времето – такова, каквото е в него и времето - такова, каквото е вътре в мен.
31.01.2010 г. 04:56 ч.
Полина Акексиева
Загледах се по-внимателно в най-фината стрелка – тази, която отмерваше секундите. Такъв живот й бе отреден като най-симпатична. Изглеждаше най-жива от трите, защото се движеше с желание. Защо ли?
Животът на втората бе да отмерва минутите. Тя сякаш се бе нацупила надолу и й беше криво, че се движи по-бавно. Или може би се сърдеше за нещо? Все пак показваше емоция, което означава, че живее макар и по-бавно.
Третата пък посочваше часовете. Приличаше на замръзнала и сякаш никакъв живот не присъстваше в нея. Дори не се мръщеше. Струваше ми се толкова скучна и безинтересна, че чак...
Около стрелките имаше числа. Бяха се наредили в кръг и си мислеха, че са безкрайни. Дори не осъзнаваха границите си, защото стрелките ги изминаваха неизменно все в един и същи кръг. И все пак бяха различни. По-скоро оптимистични, нищо че стояха на точно определени места. Тяхното съществуване зависеше от стрелките - точно затова бяха толкова безгрижни. А характерът им се променяше според живота на всяка отделна стрелка.
Замислих се за часовника и почувствах объркване. ”А, времето? - запитах се. - Къде е времето?”. Тик-такащият сякаш разбра мислите ми. Като че ли ми се усмихна някак хитро, а аз бях напрегната, все едно бързах за някъде. “Но чакай! Нали часовникът показва времето? За къде си се разбързала?” - скарах си се леко, а той привидно се нацупи. Изглежда сахатникът и този път беше уловил емоциите ми. Дори бях сигурна, че разбираше диалозите, които водех със себе си и на това се дължеше смяната на настроението му.
Погледът ми се спря на най-нежната стрелка, тази с най-бързия живот - на секундите. Опитах се да я чуя, а тя така и не откликна на желанието ми. Може би искаше да се вгледам, но в момента, в който го направих, се вцепених: „Господи, тя се движи прекалено бързо!” Все пак запазих самообладание, защото непременно исках да я чуя. Изглеждаше така, сякаш ме молеше да притихна, за да ми разкаже приказка. Казах си: „Добре, просто я гледай и й се наслаждавай. Забрави за времето! Просто я гледай!”. Не мога да отрека, че най-тънката стрелка беше и най-симпатична от всичките стрелки на света, та дори взети заедно! Тази беше адски фина и женствена, а в движенията й се долавяше мъдрост. ”Май прекалено много се загледах?” - засмях се на себе си, но ми беше интересно да чуя нейната история. Поех глътка въздух, а на лицето ми се изписа огромен интерес с онези въпросителни в очите, както в моментите, в които съм пред екрана, чакайки поредната прожекция. Този път обаче беше малко по-различно. Нямаше такава еуфория и все едно бях готова да разбера онова, което ми се полага да знам. Имах усещането, че ще чуя приказка, като онези с хубавия край „И те заживели дълго и щастливо!”. Засмях се от сърце, но сега не на себе си, а на нея. Да, на сладката стрелкичка! Тя го заслужаваше! Движенията й ми се струваха толкова красиви, че се понесох заедно с нея.
Ето, че се озовах в спомените си, в миговете, които са били толкова бързи,че дъхът ми е спирал.
Спомних си мига, в който бях щастлива сред приятелите си.
Спомних си мига, в който майка ми ме погали нежно по косата и ми каза, че се гордее с мен.
Спомних си мига, в който моята кака ми четеше приказка преди сън и това беше моята малка магия през изминалия ден.
Спомних си мига, в който се разхождахме с татко в парка, а той ми разказваше за живота на едно цвете.
Беше толкова вълнуващо и прекрасно, колкото сега, когато си спомням за всичко това. И отново дъхът ми спира, а с него и времето.
Стрелката служи да отмерва времето, а тя ми разказваше приказка за друго време - не времето на нейните секунди, а времето вътре в мен. Мъничко ми стана тъжно, че съм отброявала секундите на часовника, забравяйки своите собствени.
Зачудих се каква ли е приказката на по-бавната стрелка? Онази, не толкова дружелюбната - дето посочваше минутите. Тя сякаш ме гонеше и по всичко личеше, че бе обидена. Исках да разбера, защо е толкова сърдита. Нацупих се заедно с нея и отново се впуснах в приказка, но по-различна. Този път не се носех със секундите, а с минутите.
Спомних си мига, в който видях онзи немощен старец да стои на пейката в парка, замръзнал и съвсем сам. На лицето му личаха пораженията, на които го е подложил живота. Не му бяха останали сили да се бори със самотата си и смирено я беше приел.
Спомних си мига, в който онова бедно дете се молеше на майка си за едно геврече. Жалко, че животът му започваше с поражение, без да е виновно.
Спомних си мига, в който видях онова мъничко кутре, което всички подритваха с насмешка и целеха с камъни, а то просто търсеше другар.
Преживявах всичко отново. Изражението на лицето ми се беше променило. Бе също тъй тъжно и сърдито, каквато бе и стрелката. Бях навела глава и угнетено гонех миговете, които ме караха да се чувствам зле, точно както стрелката гонеше мен. Струваха ми се най-дългите минути - тези минути, в които моментите са били скръбни и сякаш неизмерими.
Стрелката завърши тъжната си приказка. Сега разбрах защо е сърдита. Преживях го.
Не знам дали бях готова да чуя приказката на най-бавната стрелка, но бях сигурна, че това, което виждах и чувах до този момент в часовника бе един друг свят. В него съществуваше живот, който ме караше да търся своята реалност.
Стрелката, която показваше часовете беше като че ли скучна, въпреки подчертаното и присъствието на часовника. Гледах я, но нищо не виждах. Беше се застопорила и не помръдваше. Изглеждаше без смисъл - все едно животът й е свършил или никога не е започвал. „Коя е тя? Защо е толкова контрастна и същевременно толкова празна?”. Отправих се заедно с нея без полет, без приказка, без смисъл дори без очакване. Нямах никаква представа къде съм. Струваше ми се, че не живеех. Нямаше нито мигове, нито спомени, нито тъга, нито радост. Нямаше чувство, нито усещане. Не съществуваше нищо. Бяха най-дългите часове. Толкова дълги, че все едно не съществуваха. Часът с движението на най-малката стрелка беше време и вечност едновременно.
Предметът, който показваше времето бе събрал в себе си секундите на радост, минутите на тъга и часовете на нищото.
”Но защо ти е нищото, часовнико?” - попитах го загрижено, а той спокойно се усмихна и отвърна: „Защото нищото дава смисъл на тъгата и радостта!” Тези мъдри думи ме оставиха замислена. Разбрах значението на времепоказателя, в който живееха стрелките. Той ме бе запознал с времето вътре в мен и сякаш часовникът бях аз, а стрелките моите часове, минути и секунди. Разбрах, че секундите са миговете, в които дъхът ни спира - затова са и толкова кратки. Минутите са миговете, в които се сърдим на живота - затова са и по-дълги. А часовете? Часовете са просто останалата част от живота ни – нищото.
„Но, часовнико, защо като те погледнах ти ми се нацупи, загледах се в теб - ти стана хитър, а когато чух живота на стрелките ти – ти ми се засмя?”
„Защото гледаш в себе си, а не виждаш - отвърна той – затова ти се нацупих. Загледа се в мислите си и ти стана интересно, затова бях хитър. Ето, че най-накрая ги чу, затова ти се засмях.”
„Мислите ми! – възкликнах аз- Да! Това са числата! Затова ли живеят благодарение на стрелките и са толкова различни?”.
Бях проумяла, че основата на часовника са стрелките, означаващи емоциите му, а числата, разположени в края, които се имаха за безкрайни - неговите мисли. Чудех се как този неодушевен предмет изглеждаше по-жив от самата мен?
Часовникът усети, че намерих своята реалност и повече не се обади. Не се усмихна, нито се нацупи. Помогна ми да открия себе си и моето време, разкривайки ми своя живот и отново млъкна. Накара ме да осъзная времето – такова, каквото е в него и времето - такова, каквото е вътре в мен.
31.01.2010 г. 04:56 ч.
Полина Акексиева
Коментари
Публикуване на коментар
Какво мислиш? : )